Първите керамични съдове от Анатолия датират също от VІІ-то столетие. До следващото VІ-то столетие тя е проста по форма и не била толкова разпространена. За първообраз на формите служели кошници и дървени съдове, които както казах са намерени в Чатал-Хююк и то в голямо количество. В храм № 10 на VІ-тия културен слой са открити 20 дървени съда – купи, чаши, кутийки и т. нататък, съхраниле се благодарение на голям пожар, който ги е овъглил, но формата им е останала компактна. Тази общо взето уникална находка от дървени съдове обаче не ни дава отговор, кога и как е започнало тяхното производство. Възможно е началото им да се крие още в палеолита. Поразява разнообразието на дървените съдове. В литературата се споменават 15 вида чаши, лъжици и т. н.
Заедно с тези дървени и каменни съдове има и много съдове от кост и от рог. В повечето случаи това са чаши.
Каменните оръдия през ранния неолит в Предния Изток се правели от кремък и обсидиан. Сред тях има много инструменти за намушване, кинжали от кремък с костена дръжка, длета и различни видове ножове. Отлично са обработени върховете на копията и на стрелите от обсидиан. Прави впечатление липсата на ударни оръдия, брадви или секири. Лопати се правели от кост с подходяща форма от едър добитък или от мулета.
Смята се, че обработката на дърво би могло да е свързано с наличието вече на медни оръдия, но досега такива средства за работа не са открити. Предполагак, че като голяма ценност те са били преработвани. Все пак в литературата се среща сведението на Р. Д. Брейдвуд, който съобщава за откриването на медни инструменти от началото на VІІ-то хил. пр. Хр.
В хода на разкопките освен метателни копия, лъкове и стрели били намерени и бойни топки от камък и глинени топки за прашка. За лов и като военно оръжие се използвали сопи с камък накрая и кинжали.
Оръдията за обработване на земята, такачни станове са се правели вероятно от дърво и не са открити при разкопките. Открити са обаче остатъци от текстилни изделия, които говоряд за развито тъкачество. В VІ-ти културен слой са намерени остатъци от кожа и кожени изделия. Приема се, че са се използвали предени растителни влакна. Наличието на вълна не се потвърждава с надеждни данни. Обаче текстилни изделия са изобразени на фреските – по точно в Х-ти и ІІІ-те културен слой, а това означава, че те се използват вече повече от 10 000 години.
На някои фрескови изображения могат да се видят тънки тъкани, опънати между колоните. Може би тук са висели плетени мрежи, които се виждат и пред изображенията на жените. Рогозките са изплетени от блатни треви.
Няма данни, че през неолита е била позната маслината. Масло са получавали от диви орехи, жълъд и фастъци.
Особен комплекс находки от Чатал-Хююк представляват глинените печати. Те се откриват във всеки дом по един и изглежда това е нещо като свидетелство за доказване принадлежността към определен дом. Открити са били около 20 глинени печата. Има два доста интересни печата – единият е с форма на кръст, а другият изобразява ръката на човек. Тези глинени печати свързват Чатал-Хююк от една страна с Йерихон и Джармо, където са открити по един такъв печат и от друга с Гърция. Там в Неа Никомедия английските археолози са открили поселение от земеделци от края на VІІ-то хилядолетие. Керамиката и печатите съответстват точно на Чатал-Хююк. Това е ярко доказателство, че още в края на VІІ-то хилядол. mр. Хр. предкерамичната култура се е сменила с нова култура, за която са характерни керамиката, едрия рогат добитък. Предкерамична култура в Гърция е открита от Милойчич при разкопките в Магула – селищна могила близо до Аргиса в Тесалия. В най-долните културни напластявания тук са залегнали останки от предкерамично земеделско населения, където една трета от каменните оръдия била направена от обсидиян.

Неолитният човек не възприемал връзката между живота и смъртта като нещо ужасно. Черепите на което е стъпила първата Кибела от Чатал Хююк обозначавали очевидно предците, които и в Палестина били почитани чрез култ към черепите. За култа към черепите свидетелстват фреските в редица храмове. В културен слой VІІ е открит храм с фрески и релефи, отразяващи култа към покойните предци. Стенописът представя мощни ястреби, наведени над обезглавени трупове. Пред тези изображения имало глинени пейки и върху тях черепи. Основните скулптори в храма са моделирани от глина глави на едър рогат добитък с големи рога, като тези, които някога са украсявали гигантските диви животни. Някои от ястребите имат човешки крака. Възможно е те да представят маскирани като ястреби танцьори, които играели голяма роля в култа към мъртвите.
Друга стенопис допълва представите с изображение на обезглавени трупове. На нея е представена фасада с остроъгълен фронтон, пред който са поставени многобройни черепи. Съдейки по аналогични примери трябва да приемем, че тук се е намирал “Домът на черепите”.
Погребалните обичаи в Чатал Хююк се отличават от тези в Палестина. Останките на покойниците се откриват в различна степен на съхраненост. Вадейки ги от гробовете, разположени под местата за спане в домовете, археолозите установили, че останките от мъже се полагали отделно от женските и детските. Понякога били погребвани само големите кости и черепът, поставени в кошница или чувал. Понякога са се запазвали мускули и сухожилия и дори мозък. Положението на костите доказва, че труповете не са били повреждани, когато ги полагали в гроба. Вследствие на пожари, унищожили селището труповете се овъглили, защото са били на дълбочина само 20 – 25 см от повърхността на лежанката. В същото време, както показват стенописите, някои трупове, били обезглавени и хвърлени да ги ядат ястребите. След известно време костите били събирани и ги погребвали заедно с черепа.. Причините за различното третиране на покойниците не са ясни. Възможно е едно наблюдение на Мелаарт да разреши тази загадка.
Изследователите не открили следи от почистване на лежанките, извършвани непосредствено преди погребението. Те били обмазвани и боядисвани понякога заедно с целия под на дома. Въз основа и на други наблюдения станало ясно, че обмазването се е правело само един път в годината. Смята се, че това е ставало през пролетта в навечерието на Нова година. Нашето начало на годината, попадащо в средата на зимата, не съвпада с древното. За древноизточните народи годината се определяла от вегетационния цикъл на растенията и родилния период на животните. Тръгвало се от раждането към гибелта и разпада. Краят на годината се съпровождал от жални песнопения за умиращата плодоностност на природата, а нейното начало идвало с шумни празненства в чест на възраждащия се живот.
Обитателите на Чатал Хююк по всяка вероятност са погребвали покойниците си в края на годината. Телата на тези, които умирали в началото на годината хвърляли на ястребите, а главите им подреждали в “Дома на черепите”. Починалите в края на годината поставяли под лежанката. И така между мъртвите и живите съществувала тясна връзка. Покойникът, погребан под лежанката си бил все едно в семейството и нямал нужда от допълнителна храна. Но дрехите, оръжието и украшенията му били погребвани заедно с него. Така в женските погребения се откривали огледала от гладък обсидиан. Поясите от плат завършвали с костни закопчалки. Остатъците от дрехи позволяват да се различат няколко вида тъкани. Следите от боя върху останките на покойниците свидетелстват за боядисване и рисуване върху труповете. Предполага се, че и живите са се боядисвали. Телата на жените са богато украсени с огърлици от камъни, раковини, кости, а също така и мед и олово. Наличието на мед било необичайно за археолозите. Каменна епоха и изведнъж мед.
Така както наречената от мене статуетка на “Кибела”, която ражда и е стъпила върху черепи, показва представите на древните за тясна връзка между живота и смъртта, така релефът от храм ІІ от културен слой VІ позволява да се направят още по-точни изводи.
Две глинени женски гърди обхващат главите на два ястреба с издадени напред клюнове. В полосата под гърдите лежат оглозгани от ястребите кости – символ на смъртта, възникваща от живота. Подобни на този релеф са глинените бюстове с черепи на мъжки лисици и невестулки, открити в други храмове, а също така и често срещаните изображения, на които мъжкия глиган е изобразен заедно с жена.
В Иран през по-късни епохи в образа на глиган понякога се явява смъртоносният бог на войната. В раннокерамични поселения като Тепе-Сараб, синхронни с Чатал Хююк основни култови изображения били жената и глиганът (sus scrofa). В Чатал-Хююк в погребенията от VІІ културен слой поставяли челюсти от глиган. На много глинени релефи са възпроизведени женски бюстове над глигански челюсти, а на глинен релеф в VІ слой в храм № 45 има глава на глиган, превишаваща естествената големина редом със стилизирано изображение на жена.
Почитаното на глигана изглежда е възникнало от страх пред него, но това не сложило край на ловуването на този представител на фауната и в култовете, свързани с лова той фигурира като плячка.. Ловният култ през този ранен неолитен период става единствената област в идеологията, в която главна рося се отреждала на мъжа. Това са култове, свързани с палеолитни реликти в идеологията на праисторическия човек. За това говорят някои статуетки на животни, които са обект на лов. Върху тях с миниатюрни оръжия са нанесени “рани”. Както видяхме върху много изображения в пещерите от ледниковия период в Южна Франция и Испания, тези фигурки, представящи едър рогат добитък, свини и елени “се убивали” символично преди лов по време на култови церемонии. След употреба те били закопавани в храма. Подобен обичай е достигнал до наши дни при пигмеити. Когато се готвят за лов, те правят магическо изображение на животното, а след лова го унищожават.
На култа на лова в Чатал-Хююк, ако се съди по фреските, са посветени два храма от ІІІ и V културен слой. Те са в характерния на Чатал-Хююк стил, в тях има много персонажи, усеща се движение, много хора танцуват около необикновено големи животни. Животните и по-простите детайли са изпълнени с бои от минерали. При изобразяването на хората се използват главно органични оцветяващи вещества, които са се съхранили по-лошо отколкото минералните бои.
Като грунд на картините е послужила бялата глинена мазилка на стените. Някои животни са нарисувани в естествена големина. Така биковете са дълги 2 – 2.4 м. Хората обратно са ниски и стройни.
В храма от ІІІ-ти културен слой при входа също има ловни сцени. Мъж-великан с превръзка от кожа на леопард опъва лък, изправен зад стадо благородни елени – три самци, самки и малки еленчета, изобразени с червена боя. Двама други, по-ниски ловци са се хвърлили към повален елен. Той е представен с изкривена назад глава и изображението му е най-сполучливото в този фриз. Зад стадото се виждат още няколко ловци. Още в тази ранна епоха в изкуството на Изтока социалният статус на хората се изразява с размера на фигурата. По-едри са хората, стоящи по високо в социалната иерархия. Изглежда товя явление за първи път в историята на Изтока се среща в Чатал-Хююк и споменатата голяма фигура с превръзка от кожа на леопард е първият подобен шедьовър, дошъл до нас.
Сред многобройните каменни и глинени фигури от Чатал-Хююк преобладават изображенията на жени. Две от малкото мъжки статуетки свидетелствуват за съществуването на домашни животни още през ранната фаза на неолита. Това са изображения на ездачи на бикове. Статуетките от Чатал-Хююк всъщност са най-древните изображения на ездачи. Те потвърждават една стара хипотеза, че ездата на коне е предшествана от езда на едър рогат добитък. В полза на тази хипотеза се изтъква факта, че конския впряг и седлото са произлезли от сбруята за рогат добитък.
Така находките, открити от Джеймс Мелаарт говорят красноречево, че биковете са били обяздвани и изображението на техните ездачи е станало култово, т. ест обект на преклонение.
Ездата на бикове би могла да послужи за праобраз и за изобразяване на персонажи върху леопорди. В източните култове от по-късно време върху бик стои или се придвижва върху него богът на гръмотевицата: Адат в Сирия, Тешуб у хетите, Аддад в Месопотамия. Той неизменно държи в ръце двойна брадва, която се счита за символ на мълнията. По същия начин у северните германци богът на гръмотевицата и плодородието Тор държи чук. Едва ли това е случайно. На една от фреските в Чатал-Хююк под остатъци от изображението на слънцето се вижда двойна брадва.
Двойната брадва е един от най-често срещаните мотиви в култовите изображения от Предна Азия, Иран и Крит. Тези изображения са в определена връзка с “Великата майка на боговете” и с култа на мъртвите, което се вижда от знаменития саркофаг от Атия Триада. В Кноссос двойните брадви, наред с кръста стояли в кулата на богинята-майка. На изображенията от Чатал-Хююк редом с двойната брадва и женските фигури се разполагали три кръста, двата от тях са съставени от двойни секири, съединени една с друга и единият от четири женски фигури. Затова именно археолозите свързват двойната брадва и кръста с култа към “Великата майка”.
Разположението на женски статуетки във формата на кръст е известно от неолита на остров Кипър и безспорно е дошло там от Мала Азия. Кръст на верига носели в знак на благочестие асирийските царе и касситските князе. Критските и кипърските жреци почитали кръста като символ на плодородието и пролетното възраждане. Това са най-древните представи за Нова година, за смъртта на бога на старата година. Затова някои археолози свързват тези неолитни семантични особености на изображението на кръста с много по-късното християнство.
Другите раннонеолитни сензации, открити в Чатал-Хююк са запазените дървени съдове и кутии. Това са плитки подноси, лъжици и др.
Наричат Чатал-Хююк храмов град. Друга сензация, открита тук това е, че съвремениците на ІХ –ти културен слой, значи хората от средата на VІІ-то хилядолетие умеели да топят рудата и да произвеждат мед и олово.и да коват необработената мед. Значи в Чатал-Хююк още ранния неолит се преплита с по-късната епоха на метала. Изследвания на австрийски специалисти по металургия са ги довели до извода, че медта се добивала от малахит, подгряван от дървени въглища.

ПЪРВИТЕ ЗЕМЕДЕЛЦИ И СКОТОВЪДЦИ. СЕЛИЩА. ЖИЛИЩА. НЕОЛИТЪТ В БЪЛГАРИЯ.

Най-ярки и забележителни паметници на първите земеделци в Предния Изток имаме от прочутото неолитно селище Чатал Хююк (Çatalhöyük) в Южна Анатолия сред равнината Кония, която се счита за житница на Мала Азия. Голяма част от находките от този неолитен обект могат да се видят в Музея на анатолийските цивилизации в Анкара. В литературата това неолитно поселение се нарича “Градът на храмовете”.
Областта Кония, в която се намира Чатал Хююк е богата на водоизточници, плодородна е и затова е станала център на хилядолетни цивилизации. В ранното средновековие тук е процъфтявало царството на селджуците Руми – държавата Икония. Византийци, римляни, перси и много други народи са използвали просторните равнини за земеделие. Но до средата на ХХ век за древните периоди на Кония нищо не се знаеше и това личи от по-старата литература, където нищо на праисторическа тема не може да се прочете. Едва в 1958 г. след многочислени систематични изследвания на младия английски археолог Джеймс Мелаарт бяха направени сензациозни открития.
Джеймс Мелаарт направил разкопки на около 40 км югоизточно от град Кония на брега на бързата пълноводна река Уаршамбачай. Селяните наричали това място Чатал Хююк, т. ест. Двойният хълм. Тук един до друг се намирали два необикновено големи хълма от земни натрупвания, които скривали останките от поселението, съществувало преди няколко хилядолетия. Тези селищни могили били с различна големина. По-старият от тях имал дължина 300 м и широчина пак 300 м. Той се издигал над естествения терен на равнината на височина 17.5 м. Другия, по-късен западен хълм бил малко по-малък.
Още първото оглеждане на тези селищни могили събудило големи надежди у Мелаарт. Находките от западния хълм се датирали от V-тото хил. пр. Хр. Значителна дебелина от културните слоеве обаче показвала, че могилата обхваща и по-стари периоди. Изследването на източния хълм събуждало още по-големи очаквания. Намерената непосредствено на повърхността керамика се отнасяла към много стар тип, който дотогава бил откриван само в пещери и малки поселения. Оказало се, че културните напластявания на източната селищна могила достигат до 20 м. дебелина. В същото време, през 50-те години на ХХ век бил открит и предкерамичния Йерихон, но новите находки от Чатал Хююкс превъзхождал Йерихон по площ три – четири пъти и обещавал да затъмни града крепост в Палестина. Очевидно източната селищна могила Чатал Хююк криел най-голямото от известните поселения от началото на VІ хил. пр. Хр., а към какъв период възхожда анатолийския неолитен “град” никой не смеел да гадае.
Метални или каменни скулптори оттук нямало оцелели и други големи художествени произведения до този момент не били откривани тук.
Още при отнемането на първия културен слой обаче Меларт се натъкнал на очертания на стени.
Световната научна общественост не повярвала на първите фоторепортажи от Чатал Хююк. То не било и за вярване. Джеймс Мелаарт открил великолепен храм с фрески, оцветени релефи и скулпторни изображения. Открил също така останки от тъкани, дървени съдове и даже нишки, на които нанизвали бисери. Имало дори случаи в откритите черепи на погребани покойници да е запазен мозък. Всичко това се струвало невероятно на хората и освен това публикуваните от Мелаарт датировки още повече смутили, направо шашнали специалистите. Сред разкопаните от него находки много съдържали въглерод и той с помощта на радиовъглеродния анализ създал система на датиране. Находките се отнасяли към периода между 6 800 години и 5 800 години. Едни колеги археолози мислели, че Мелаарт прави фалшификации, други, че прави грешки е дори започнали да мислят, че радиовъглеродния метод на датиране съвсем се компрометира като ненадежден.
Едновременно с това обаче археолозите от много страни посещавали Чатал Хююк изучавали намерените предмети и на място се убеждавали в тяхната автентичност. Наложило се да признаят, че Йерихон, който преди това се считал за най-първия етап на развитие през VІІІ-то и VІІ хил. пр. Хр., още в началото на VІІ-то хилядолетие всъщност се оказал в периферията на развитието на земеделката неолитна култура.
Сега вече датировката на поселението Чатал Хююк е всепризната. Някои проблеми обаче и до днес предизвикват оживени спорове вследствие напредването на разкопките. До 70-те години на ХХ в. в Чатал Хююк вече била разкрита от 1/5 до 1/10 от пространството на горните четири – пет слоя и се е стигнало до слой ХІІ, който вече бил под нивото на околното поле. За съжаление точно в тази местност има интензивно поливно земеделие и близките напоителни канали предизвикват просмукване на вода и наводняват най-долните културни пластове на този изключителен археологически обект.
Най-стария пласт ХІІ е датиран 6 800 години пр. Хр., а най-късния слой ІІ има дата 5 797 ±79. Между тях са уточнени още цяла редица дати. Така например пласт VІ, който има важно значение за историята на изкуството е датиран 6 000 – 5 900 години пр. Хр., а началото на пласт Х е отнесено 6 500±100 години пр. Хр.
Смята се, че селищата, съответстващи на периода 6 800 – 5 800 години пр. Хр. от източната селищна могила на Чатал Хююк са били наистина процъфтяващи. Този период съвпада със съществуването на крепостта Йерихон и по-точно съответства на втория йерихонски период, характерен с портретните черепи с гипсова облицовка. Мелаарт приема, че 12 – 13 жилищни нива от този период в Чатал Хююг са приемствени и могат да се приемата като едно компактно развитие на тази земеделска неолитно култура. Според него материалите откривани в тези жилищни хоризонти не свидетелствуват нито за времена на упадък, нито за времена на открияващ се възход. При правенето на исторически заключения обаче трябва да се има предвид, че по времето на Мелаарт Чатал Хююк е бил само частично разкопан и далеч не всички находки дълго не са били публикувани. Новите резултати, надявам се, вече са достъпни в подробности за вашито поколение.
Все пак два частично разкрити комплекса още преди 70-те години на ХХ век в Чатал Хююк поразяват с блясъка на своите съкровища. Строежите, където се откриват те са в различни слоеве и не си съответстват един на друг в своите детайли, но по план в основата си са еднакви.. Най-ярко тези особености личат в плана на културния слой VІВ. От плана се вижда, че цялото поселение е планирано като едно цяло и жилищата са построени с обединени сили. Правоъгълните къщи се допират една до друга и имат общи стени, така че няма място за улици и кръстовища. В къщите, разположени вътре в кварталите, е можело да се попадне само през покрива. Обитателите се качвали в жилищата си по стълби и няколко от тях са запазени. Къщите обикновено се състояли от едно главно помещение и едно или две предверия. Те имали дължина 8 – 10 м. и били широки 4 до 6 м.
Мелаарт предполага, че тази застроителна гъстота е била осъществена от съображения за сигурност и по-лесна отбрана при нужда. Основание за това му дава и обстоятелството, че външните стени на жилищните квартали очевидно са служели като обединена защитна стена. Този отбранителен способ е характерен за много поселения в Анатолия. То обаче не може да се сравни с мощната отбранителна система на Йерихон.
Жилищата в Чатал Хююк се различавали по големина и разположение на помещенията т. ест по план. Тези различия обаче не дават повод да се направят изводи за някакво социално разслоение на обитателите им. Някои богато украсени помещения привличат вниманието ни, но в тях липсват признаци за всекидневен живот. Всеки трети или четвърти дом е украсен с релефи, скулптори и стенописи. Затова тези помещения могат да се възприемат като места на култа или храмове. До средата на 70-те години на ХХ век са били открити 48 храма. Мелаарт смята, че при самото начало на своите археологически проучвания в Чатал Хююк той е попаднал на храмовия квартал или комплекс. Към това предположение тласка обстоятелството, че липсват производителни ателиета, а против него е обстоятелството, че храмовете били включени в жилищни комплекси. Очевидно било обаче, че всеки храм принадлежал на определена група жилища.
В по-късни времена храмът обикновено се отделял от жилищните квартали и даже се вземали мерки да бъде защитен от тях и това се обяснява от маркс-ленинците с настъпването на класовото разслоение.
Що се касае за Чатал Хююк, че всеки дом е бил обиталище на едно голямо семейство, то три или четири жилища могат да се възприемат като родов съюз и може да се заключи, че всеки храм е принадлежал на един род.
Погребенията в храмовете, свидетелствуват за съществуването на жреци през този период.
По чаталхююкско правило покойниците ги погребвали в жилищните помещения под местата, където спели живите. В някои храмове обаче са открити погребения на жени с богати украшения. Така в слой ХІІІ, в храм № 3 са се запазили фрески с изображения на фантастично променени фигури и под малка площадка са погребани жена в седяща поза. Около нея са намерени много украшения и един жезъл, който се възприема като свидетелство за особения статус на погребаната.Тя е със сигурност жрица и владетелка.
Под стенописа в храм № 14 от VІ културен слой с изобразено изригване на вулкан също е открито женско погребения. Мъжки погребения в храмовете до средата на 70-те години не са били открити.
В храмовете са разкопани общо 17 погребения на жени. Археолозите обаче не успели да фиксират към кой културен слой се отнасят те. Във всички погребения се наблюдавало посипване с охра на покойната, което се свързва с предварителна подготовка за възкресение.
Ясно е, че през неолита в Чатал Хююк главна роля в култа са изпълнявали жените. Разкопките обаче не свидетелстват на коя богиня са служели тези жрици. Съществува възможност самите те да са били обожествявани и почитани като богини. Етнографски паралели и изследвания на древноизточните религии позволяват предположението, че отделянето на жреците от божествата е могло да стане в по-късно време. Сибирските шамани, които считали жените за надарени с особена чудотворна сила, били за хората едновременно и хора и божества. Защото боговете завладявали шаманите, когато са се намирали в религиозен транс. Подобна роля биха могли да изпълняват и откритите в храмовете погребани жени от Чатал Хююк.
Уредбата на храмовете в Чатал Хююк дава още по-пълна представа за духовния мир на раннонеолитния човек.
В центъра на религиозните представи през тази епоха стояла обожествената жена като източник на живота и смъртта. При погребването на жрицата от храмовото погребение в слой VІІІ били поставени предмети, символизиращи смърт и болест. Между рогозките, покриващи тялото имало много скелети на мишки, между които имало землеройки (къртици), които източната традиция свързва се епидемии и ги свързва с преизподнята – ада. В някои от ръкописите на древноегипетската Книга на мъртвите една богиня с миша глава представлява страшният образ на преизподнята. В І-то хилядолетие пр. Хр. филистимците принасяли в жертва златни мишки, за да предпазят страната си от чума .(Кн. Царства1 1, 6-4) .
Единството на живота и смъртта най-ярко е въплътено в глинената статуетка от слой ІІС от около 5 800 година. Гола дебела жена с две животни от двете й страни седи на трон. Ходилата й се опират на череп, а между краката й се подава главата на новородено. Родилката черпи сили от черепа на предците, владее над животните от двете й страни и е длъжна да предизвика плодородие на растенията. Глинената богиня, първата Кибела е открита в яма за съхранение на зърнени храни между предназначените за семена зърна. Явно в представите на древните силата на женската плодовитост е толкова голяма, че може да стимулира всякакво плодородие – и при животните и при растенията.
Представата за връзка между раждането при хората и плодородието при растенията е нов фактор в сравнение с представите от палеолита и мезолита. Тази връзка е духовно отражение на възникналото земеделие. Изображение на родилка е открито преди това във Френските пещери, например на релефа от Лос. Оплождането на животни е възпроизведено на глинен релеф от пещерата Тю д’Одубера. На него се представени зубри в момент на чифтосване. По време на посветителния обряд около този релеф танцували. Той се третира не толкова като опит да се възбуди сексуалната сила на животните, но тя да се пренесе върху хората. Едва у земеделските племена жената станала не само прародителка и основа на рода по линия на майката., но и глава на семейството, защото тя обработвала земята. На нея именно се подчинявали животните и вегетационните сили на растенията. Като родоначалница и носителка на жизнената сила, от която зависи ежегодния цъфтеж и умирането на растенията, жената въплътила в себе си целият кръг от представи за живота и смъртта, които от наша гледна точка се намират в непримирими противоречия.

НЕОЛИТ. БЕЗКЕРАМИЧЕН НЕОЛИТ. ИЗОБРЕТЯВАНЕТО НА ИЗПЕЧЕНАТА КЕРАМИКАТА. ПЕРИОДИЗАЦИЯ НА НЕОЛИТА. НЕОЛИТНАТА РЕВОЛЮЦИЯ 3-та част

проф. Иван Карайотов

Началото на неолитната революция обаче Николов с право свързва с началото на безкерамичния неолит. В предна Азия. Той признава, че през мезолита има натрупвания,п водещи до началото на неолита и дава примери с Натуфийската култура в Палестина от ІХ-тото и VІІІ-то хилядолетие пр. Хр., която вече познавала правия сърп, хромела и чукалката. Натуфийцете водели сравнително уседнал живот (проучено е селището Ейнан), но те все още използвали диви растения и няма данни да са правили опити да ги култивират. Подобно е и положението в Зави-Чами-Шанидар, поселението, за което вече ви говорих.. Жителите на Загрос пък през ІХ-тото хилядолетие пр. Хр. били сравнително уседнали, познавали техниката на грубо оглаждане на камъка (открити са 4 напълно огладени брадви), използвали хромела и чукалката. Но и те не познавали култивираните земеделски култури.
В основата на натуфиската култура все още лежи риболовът и събирателството, а жителите на Зави-Чами-Шанидар се препитавали главно с лов Събирателството тук все още било вторичен отрасъл. Тези култури са повече мезолитни отколкото неолитни. Значи има преходен период все пак.
За да определят началото и първият етап на неолитната революция праисториците си служат с обобщение на резултатите от радиовъглеродните дати но всички бекиромшчни пластове в Предна Азия. Те за съжаление не са много и на част от тях не можем да имаме доверие.
Според последните изследвания най-ранните земеделци са населявали поселението Али Кош (хронологическият етап носи името Бус Мордех). То датира от началото на VІІІ-то хилядолетие и се намира в предпланините на Загрос в долината Дех Ло(уран. Неговите обитатели познавали първите култивирани зърнени растения – голозърнест шестреден ечемик и пшеница – еднозърненка и двузърненка. Обитателите умеят да оглаждат каменните оръдия. Районът на планината Загрос е първият близкоизточен център на неолитната революция. Той обхваща територията на днешния Югозападен Иран и Северен Ирак. Тук са известни няколко подобни на Али Кош поселения. Като част от тях са по-ранни – Карим Шахир, Ганджа Дарех-Тепе и Тел Асиап. В тях обаче досега не са открити култивирани зърнени храни.
Вторият център е на територията на Сирия, Израел и Йордания. От тукашните поселения са известни култивирана пшеница, двуреден ечемик и огладени каменни оръдия от края на VІІІ-то хилядолетие пр. Хр. Открити са в Йерихон и Бейда.
Третият център на неолитната революция в Близкия изток обхваща земите на Южна и Централна Анатолия. От Хаджилар имаме двуреден ечемик и огладени оръдия от втората половина на VІІІ-то хилядолетие пр. Хр.
Тези центрове до голяма степен се развиват независимо един от друг, но сходните предпоставки са създали условия те да са близки по характер и да бъдат използвани при създаването на цялостния близкоизточен модел на неолитната революция.
Най-ранни доказателства за отглеждане на домашни животни в първия етап на неолитната революция има от Тел Асиаб (край на ІХ хил. пр. Хр) – кози; Али Кош, Бус Мурдех и Джармо (VІІІ хил пр. Хр.) – кози и овце; Ел Харам (края на VІІІ хил. пр. Хр. – кози; Йерихон В и Абу Гош (началото на V—хилядолетие пр. Хр.) – кози и овце; Йерихон В и др селища – едър рогат добитък.
Повечето праисторици приемат, че най-сигурен критерий за пълна уседналост е наличието на керамика. Изобилието от земеделски продукти по един естествен начин предполага търсенето на средства и начине зо по-сигурното им запазване и съхрониние. По време на предкерамичния неолит човик и приготвял храната си в дървени и каменни съдове. Чест били използвани издълбани в земята ями, които отвътре били измазвани с глина. Правели се съдове и от неизпечена глина.
Появата на същинската керамика свидетелствува красноречиво за победата на производствената революция. Някои археолози наричат този момент от предисторията “революция в производството на храни”. В различните центрове на неолитната революция в Близкия Изток керамиката се появява през различно време. В първия,споменат вече център – Югозападен Иран и Северен Ирак първите съдове от глина се появяват в края на VІІІ-то хилядолете пр. Хр. Тя е открита в Джармо, близо до днешния Киркук, който често се споменава в днешните комюникета за събитията в Ирак. На границата между VІІІ и VІІ хил. пр. Хр. се датира керамиката от Тепе Сораб в Северен Ирак.
Най-ранната керамика в ареала на втория център – Сирия, Израел, Йордания се датира в средата на втората половине на VІІ хил. пр. Хр. и е намерена в Абу Гош и Месиан.
В третия център на неолитния бум – Анатолия най ранната керамика датира през първата половина на VІІ хил. пр. Хр. Тя е открита в прочутия неолитен център Чатал Хюйюк в културните слоева римско ІІ – ХІІ.
Сега искам да ви запозная с най-застъпваните в археологическата нахука археологически обекти, където има пластове от докерамичния неолит икъдето твърде рано се появява керамиката. В Предния Изток това са центровете Йерихон и Чата. Хюйюк. След това ще преминем на Европейкия континент и по-точно на нашия Бълкански полуостров.
Ще започна със споменатия в Стария завет на Библията Йерихон. Не напразно с основната книга на християнския свят се говори за здравите, високи крепостни стени, които рухнали, когато Иисус Навин надул пословичните Йерихонски тръби. Това е един археологически обект, при който каменните стени и кулите датират още от VІІІ-то хилядолетие пр. Хр. По-късните културни напластявания на същото място не познават такава мощна крепост.
Не само стената била дебела и мощна, тя затваряла една площ от около 2.5 хектара, което също не е познато на други места. В това пространство, долепени една до друга били разположени кръгли жилища от суров неизпечен кирпич. Според изследователите през ранната фаза в Йерихон са живели около 3 000 души. За сравнение през същия период най-големите човешки общности през същия период не наброявали повече от 100 – 200 човека.
В археологическата литература авторите търсят отговор на въпроса по каква причина Йерихон се е разраснал толкова рано и при това е натрупал големи за времето си богатства. Освен развитото земеделие основа за това е давала търговията със сол от Мъртво море. В района изобилства от залежи на сяра и битум – също използвани през този период. Битума, асфалта се използвал от неолитните земеделци за закрепване на кремъчните зъбци в сърповете.
През по-стария ловен период в развитието на човечеството странстващите ловци сами откривали сол и задоволявали своите нужду, но уседналия живот през неолита вече предполага търговия с този артикул. И на тази ранна фаза вече се е появила търговията.
Внушителните находки в Йерихон повдигат въпроса за структурата на обществото, защото от само себе си е ясно, че такава голяма община не може да съществива без централизирано ръководство. Грандиозните строежи главно предполагат наличието на общоприет авторитет. До средата на 70-те години в Йерихон е била разкопана и проучена само една кула, която случайно попаднала в периметъра на разкопките, провеждани от английски екип. От повърхността на терена и от възвишенията по него може да се заключи, че има още поне седем или дори осем Йерихонски кули.
Проучената кула е висока и широка по 8 м. Отвън до нея е долепен каменен вал, а от към страна на града към високата площадка под ъгъл 30 градуса води стълба от 28 стъпала. Кулата е покрита от почти квадратни плочи с дебелина 50 см и дължина и широчина 1 м. Разкопаната градска стена е запазена на височина от 3.9 до 4.25 м и е дебела 1.60. Над стената и кулата някога трябва да е имало кирпичена надстройка, защото остатъци от нея се откриват навсякъде около стената.
Строителите са използвали каменни блокове с размери 2 Х 3 м с тегло от по няколко тона. Те са от варовик, който не е одялан и няма никакви следи от дялане.
Пред стената, в естествената скала има голям ров. Умувайки как е бил направен изследователите предполагат, че това е станало със своеобразен “взрив”. Съвсем възможни е да е използван силен огън и след това рязко охлаждане с вода. Под въздействие на рязката промяна камъкът се размеквал и е можело да бъде прокопон ровът.
Ровът бил захранван с вода от обилен източник. Това съоръжаване на крепостта Йерихон предполага голяма заплаха за жителите на града. Това обаче трябва да разрешим заедно със специалистите по История на Древния Изток.
Въпреки тази сензациозна крепост обитателите на Йерихон общо взето нямали много силни икономически предпоставки. Те сеели и жънели пшеница и ечемик о тоглеждали още само кози, кучета, и може би котки. Консумирали месо от газели. Бурхард Брентес предполага, че подобно на бедуините през ХІХ век йерихонците от неолита не се ограничавали само да убиват дивеча при ежегодния лов и да сушат месото му. Те трябва да са улавяли млади животни и да са ги отглеждали в стада. Но нито газелите, нито козите не могат да преместват многотонните камъни. Това е било дело на хората, обединени, за да извършат обща работа.
Около кулата, зад стената археолозите открили басейн. Вероятно в него по канал е постъпвала дъждовната вода. Слоят на водата в басейна достигал дълбочина 4 м и по този начин обитателите на Йерихон си осигурявали вода в случай на обсада.
Жилищата са вкопани в грунда и към тях водели дървени стълби. Предполага се, че покривите са имали формата на конус и от тях са намерени дървени остатъци.
Намерените черепи свидетелстват за култ към предците. На три места са открити по три черепа, един до друг. Открити са и черепи, подредени в кръг с лицевата страна навътре.
Тази градска крепост би могла да съществува столетия. Във вътрешността на някои места броя на културните пластове достига внишителната цифра 22. Преценя се, че къщата от непечен кирпич на Изток има трайност около 50 години и в Йерихон следователно хората са живеели много хилядолетия. Изследванията по въглеродния метод, разпадавето на С14 показали, че възрастта на най-горния слой е от 6 935 години пр. Хр. Значи Йерихон е съществувал до VІІ-то хилядолетие пр. Хр. В продължение на осем хилядолетия обломките постепенно засипвал камените стени и кулата, макар че два или три пъти ги надстроявали.Засипаната крепост не можела да се брани ефективно и в І в. от VІІ-то хилядолетие Йерихон бил превзет от пришелци от север. Поселението боло розрушено и на стълбата , водеща към кулата археолозите открили останките от 11 убити. Победителите също издигнали укрепен град.
В Йерихон през VІІІ-то хилядолетие се появило вносни стоки от Анатолия 0- обсидиан, черна вулканична маса със стъкловидна структура. От него стават хубави режещи инструменти и инструменти за пробиване, за мушкане. Археологът Мелаарт предполага, че величието на Йерихон се базира на търговията с обсидиан и други ценни стоки. Тази хипотеза обаче е трудно доказуема.
Възможни търговски партньори на Йерихон били поселенията в Анатолия в АзиклаГуюк и Хачилар. В Хачилар има седем жилищни хоризонта от предкерамичния неолит.
Към културата “Хачилар се отнасят предметите, които се откриват след разрушаването на Йерихон в І-ви век на VІІ-то хил. пр. Хр. Новите обитатели на неолитния град стояли правоъгълни жилища, за разлика от кръглите от по-ранните жилищни хоризонти.
Изследвани са няколко храма от времето на пришълците. В средата на един от тях е открит басейн със следи от огън. При задната стена на друг храм се възвишава обикновен стълб от вулканичен камък, които сигурно има култово предназначение.
Чак до времената на йудеите стълбовете са свързани с различни божества. Например в І-то хил. пр. Хр. в Петра бил почитан един каменен стълб като символ на девствено майчинско божество. Светая святих в Кааба също представлява черен камък, вероятно метеор. В йудейския култ има указания за подобни представи. Например слугите на идола се обръщали към камъка: ”Ти ме роди” (Йеремия 2, 27).
Третият храм в Йерихон е предшественик на формата на мегарона в Гърция, за който ще говорим в ликциите по класическа археология.
При Йерихонския “мегарон” зад колонада се открива предверие и зад него се намира подпряното с две колони помещение на храма.
От тези храмове произхождат плоски глинени изображения на хора, почти в естествена големина . Те са донякъде реалистични, донякъде абстрактни. Около храма са намерени много глинени фигурки на животни: бикове, козли, овни. Биковете показват, че заселилите се в Йерихон използват едрия рогат добитък. Това е значително постижение на племената в Северна Сирия и Анатолия. Тук е живял мощния див тур, родоначалник на нашия рогат добитък. Те са опитомени през един по-късен етап от дребния добитък, защото улавянето на млади бикове и тогава е било трудна работа, защото както ви е известно хората не се раждат тореадори

НЕОЛИТ. БЕЗКЕРАМИЧЕН НЕОЛИТ. ИЗОБРЕТЯВАНЕТО НА ИЗПЕЧЕНАТА КЕРАМИКАТА. ПЕРИОДИЗАЦИЯ НА НЕОЛИТА. НЕОЛИТНАТА РЕВОЛЮЦИЯ 2-ра част

проф. Иван Крайотов:

Праисториците спорят доста интензивно относно продължителността на неолитната революция. Някои автори като Масон и Квита смятат, че неолитните промени имат протяжност от 3 – 4 хилядолетия. Други са на мнение, че този революционен процес продължава до пълното въвеждане на металите и преди всичко желязото в живота и икономиката на човека. Това са Гордън Чайлд, Кол, Брентис и пловдивския археолог Атанас Пейков. Трета група праисторици определят продължителността на неолитната революция, без да приемат този термин, на около 2 000 години - Хоол, Фланери, Нили. Според Фойстел процесът за отделно взет ареал е бил сравнително кратък. Уайт приема, че земеделската революция обхваща около пет столетия. Повечето от авторите обаче не формулират критерии за определянето на продължителността.
Естествено земеделието стои в най-тясна връзка с техническите промени в оръдията на труда. Обобщените резултати от теренните проучвания в Югозападна Азия показват, че революцията в производството е предизвикана именно от земеделието. Появата му е резултат от скокообразно нарасналия контрол, упражняван от човека върху развитието на някои растения.
При ловно-събиратерското стопанство във всяка област съществува динамичен баланс между броя на населението и неговите нужди от храна, от една страна, и количеството диво растящи храни и възможностите за лов от друга.
Ако този баланс се наруши, при увеличение на населението и намаляване на хранителните възможности на областта, то най-вероятният изход е миграция поне на част от населението.
Но ако в даден район съществува граничен баланс и съотношението население – хранителни ресурси клони към равенство, то тогава всяка миграция от една област в друга ще предизвика нарушение на равновесието на голяма територия.
Като причина за нарушаване на този динамичен баланс в Близкия изток през периода, който непосредствено предхожда неолита, обикновен се приема засушаването на големи райони в Азия след последното заледяване. Това засушаване предизвикало голямо намаляване на хранителните запаси и тласнало човека към качествена промяна на начина на добиване на храна.
Не е без значение и екологическият фактор и особено наличието на определени диви видове растения и животни в някои по-високи части на Предна Азия.
Друга предпоставка се явяват натрупаните от мезолитните ловци и събиратели положителни знания и опит за околната среда и особено за растенията и животните и не на последно място за производство на вече разнообразени типове оръдия. Според Масон предпоставките за неолитната революция могат да се обособят в две основни групи – те са социални и природни. В екологически аспект засужаването в Азия в края на плейстоцена е изиграло ролята на основен двигател за по-нататъшното неолитно развитие.
Земеделието се изразява в култивирането на зърнени храни, чийто диви видове се срещат само в някои предпланински области. Човекът обаче открива, че в равнините тези култури дават по-добри резултати и един от основните елементи на култивирането им става именно новото място за тяхното отглеждане. И от тогава отглеждането на зърнените храни и особено пшеницата, а в Америка, царевицата се считат за двигатели на развитието на цивилизацията.
Когато говорим за най-разпространените растения се налага един очебиен извод. Той е направен от съвременния френски историк Фернан Бродел, според който три измежду растенията са имали славна съдба в развитието на цивилизацията. Това са пшеницата, оризът и царевицата. И досега те продължават да си оспорват обработваемите земи в съвременния свят. Това са “растенията на цивилизацията”, които организират материалния, а често и духовния живот на хората и то в такава дълбочина, че формират почти необратими структури. Тяхната история или “цивилизационният детерминизъм”, който налагат върху селячеството е съвършено безспорен (Бродел, Структурите на всекидневието, с.83)
Пшеницата се съвместява и с други култури. Например с ечемика, който в южните страни е храна за конете. Лоша реколта на ечемик - няма война така би могла да се каже през ХVІ век и по-късно по протежение на унгарската граница, където борбата между турци и християни била немислима без кавалерия (Бродел, с.86). Още един пример. По време на война овесът поскъпва. Това е било перманентно състояние по време на тридесетгодишната война между Франция и Англия започнала през 1635 г. Да не говорим за житото. Когато липсва жито, за бедните липсва всичко. Да не забравяме емоционалната страна на нещата - робството, в което житото държи производители, посредници, превозвачи и потребители. Мобилизацията и постоянните тревоги са пастоянен спътник. “Житото, което храни човека, е също и негов палач” - казва или по-скоро повтаря Себастиан Мерсие.. В Европа житото е половината от всекидневието на хората .(Бродел,с.105 ). Житото е царят. Свещената троица - пшеница, брашно, хляб - открай докрай изпълва историята на Европа. Тя е главното занимание на градове, държави, търговци и хора, за които да живееш означава “да имаш своя къшей”. Независимо как са се променяли времената, този всевластник - хлябът - е бил неизменната примадона на човечеството. Има ли скок на цената му всичко започва да кипи и талазите се надигат. Независимо къде - в Лондон, Париж или София. Излиза, че Некер (Necker) е бил прав да казва “когато хлябът е скъп, народът не иска да слуша доводи” (Бродел, с. 114).
Древният човек пренася зърнените растения в съседните полупланински райони. Изнасянето на семена извън естествената им екологична зона и първото им засяване има огромно значение. Като най-ранен център на първото земеделие се сочи планинската област Загрос, ограждаща Месопотамия от североизток. Според други автори първичното земеделие е възникнало на териториите на Сирия и Палестина. Най-вероятно и правдоподобно е засяването на зърнени култури да е започнало едновременно в няколко района на Близкия изток. Без да има пряко влияние между тях..
През VІІ-то хилядолетие вече може да се очертае т. н. “плодороден полумесец”. Именно в тази територия природните условия благоприятстват развитието на култивираните зърнени храни. Тези храни са изключително полезни – дават висока реколта, зърното е сухо и издръжливо, съдържа ценни хранителни елементи – въглехидрати, скорбяла, мазнини, минерални соли и витамини. Именно това ги прави основа на живота. За сравнително дълъг период от време “Плодороднияат полумесец” запазва монопола си на земеделието.
Земеделското производство променя отношението между човека и растенията. Това отношение се изразява в целенасочения разход на човешка енергия и получения резултат като количествен и качествен продукт. При събирателството усилието и резултатът са равни при целенасоченото земеделие влаганата енергия дава по-количествен и качествен продукт, отколкото при събирателството.
Началото на земеделското производство е синхронно с техническата революция. Заедно с него се появяват огладени оръдия на труда, култивирани растения, отглеждане на домашни животни. Съвкупността на всички новости определя техническият аспект на неолитната революция.
В периода на зараждането на аграрното производство земята е преди всичко предмет на труда и в същото време средство за производство. Плодородието на почвата има ролята на оръдие на труда. От този момент нататък обаче в продължение на няколко хилядолетия орната плодородна земя става основно средство за производство. Тази промяна е в естествена връзка с новият тип оръдия на труда, които вече са изцяло огладени, или са огладени в работната си част.
Друг резултат от въвеждането на земеделието е осъзнаване на преимуществото от уседнал живот. Именно земеделието налага строителството на по-солидни жилища, за да служат на човека едновременно за живеене и за складова база на земеделското производство.
Поради бързото заемане на плодородните земи от първите земеделци и поради екстензивния характер на земеделието възниква необходимост от освобождаването и приспособяването на нови площи, които дотогава обикновено са били обраснали с гори и храсталаци.
Дървото, като достъпно и удобно става вторият по значимост материал, след камъка за производство на оръдия на труда. С появата на земеделието се обогатява и разнообразява инструменталният инвентар. Огладените сечива вече се диференцират. Това са брадви, тесли, длета, мотики. Това отбелязва един истински скок и той заслужава названието си и употребата на термина “революция”. И праисториците приемат, че именно появата на огладените каменни и костни сечива е най-същественият белег, който бележи началото на неолитната революция.
Освен това неолитната революция слага началото на огромни екологични проблеми, които от това далечно време до днес ще преследват човечеството.
Другият важен технологически аспект на неолитната революция е появата на скотовъдството. Тази поява е почти едновременна със земеделието. Като стопански отрасъл обаче отглеждането на животни се утвърждава в ареала на неолитната революция малко след земеделието. Това се възприема като закономерност.
Нашият корифей по неолит ст.н. с. І степен Васил Николав не приема, че наченките на неолитната революция са в мезолита и включва целият процес на раждането и утвърждаването на земеделието в неолита.

НЕОЛИТ. БЕЗКЕРАМИЧЕН НЕОЛИТ. ИЗОБРЕТЯВАНЕТО НА ИЗПЕЧЕНАТА КЕРАМИКАТА. ПЕРИОДИЗАЦИЯ НА НЕОЛИТА. НЕОЛИТНАТА 1-ва част

проф. Иван Карайотов:

През неолита – новокаменната епоха човечеството направило голяма крачка в развитието си. През втората половина на ХХ век в Азия и в Югоизточна Европа бяха открити много неолитни поселения. Техните обитатели все още не са познавали керамиката. Те обаче вече практикували примитивно земеделие и скотовъдство.
От тази ранна неолитна епоха, която се нарича и “безкерамичен или докерамичен неолит” има културни напластявания в Шанидар (Иран), Джармо (Северен Ирак, Кюрдистан), Чайнютапеси (Югоизточна Турция), Йерихон (Палестина) и на други места в Предна Азия. Предкерамичен (доокерамичен) неолит (протонеолит) е открит също и в няколко селища в днешна Северна континентална Гърция в областта Тесалия. Тези културни останки от предкерамичния европейски неолит са влезли в литературата, както обикновено с имената на съвременните селища, близо до които се намират – Аргиса, Суфли магула и Гедики в околностите на Лариса, Сескло е в района на Волос (древният Йолк), Ахилеон е в околностите на Фарсала. Подобни находки има и от териториите на Югославия и Румъния, но те са спорни.
Откриватели на малоазийския протонеолит са Джон Гарсанг и Катлин Кениън (John Garstang и Kathhleen Kenyon), които са изследвали Йерихон (Jérico), Клод Шафер (Claude Schafer) разкопал Ras Shamra, финикийския Угарит близо до Латакия в днешна Сирия; Robert J. Braidwood разкопал Джармо (Jarmo), Тепе Азиап (Tepe Asiab) и Тепе Сараб (Tepe Sarab). Много големи заслуги за проучване на протонеолита и прехода към керамичния неолит има Джеймс Мелаалт (James Mellaart), който е разкопал Хачилар (Hacilar) и прочитиата селищна могила Чатал Хююк.
Откирването на сигурен безкереамичен неолит датира от 50-те години на ХХ век. Между 1956 и 1960 г. една американска експедиция, ръководена от Рудолф Солецки си поставила ца цел да изследва пещерите в Северен Ирак. Целта й била преди всичко да проучи палеолитни слоева в този район на света. В пещерата Шанидар на няколко метра дълбочина експедицията открила неандерталски погребения. По горните слоеве, над погребенията на неандерталци се отнасяли към късния палеолит. Това били останки от ловци и събиратели, живяли в среда, различна от сегашните природни условия в Иран. В пещерата все още нямало никакви белези за настъпили промени в живота на палеолитния човек.

В долината, недалеч от входа на пещерата Шанидар археолозите открили селище, датирано приблизително преди около 9 200 години. Тук те се натъкнали на нови типове оръдия. Сензацията обаче дошла от изследването на костите. След като палеолитният човек в този район ловувал преди всичко диви кози, археолозите били изненадани, че в Зави-Чеми-Шанидар – така бил наречен новият обект, за да се отличи от пещерата – повечето от костите принадлежали на овце. Костите на дивите кози съставлявали само една шестнадесета от общото количество. Три пети от овцете били на възраст под година. Значи в случая се натъкваме на първите сериозни консуматори на агнишко месо. Няма никакво съмнение, ч в Зави-Чеми-Шанидар са били открити кости на домашни животни. Агнетата били колени не само за консумация на месото им. Освободените от кърмене овце вече ставали подойници и давали мляко на човека най-малко в ІХ-тото хилядолетие преди Хр.

Внимателното изследване на намерените оръдия довело до извода, че наред с примитивните каменни ръчни мелнички, тук в Зави-Чеми-Шанидар имало полирани, отлично оформени каменни брадви – оръдия, които ловците на познавали. Костени дръжки с малки апликирани кремъчета служели за жътва. Това са първите сърпове. Археолозите се натъкнали на облицовани с камъни ями, които били използвани за примитевни жилища. Наблизо, върху голямо пространство се открили складирани камъни и ями с отпадъци от живота на тези първи земедилци. Камъните се използвали, за да се правят ямни огнища за приготвяне на печената храна. Тези ями-огнища се обмазвали с глина. До тях и вътре се разпалвал огън, после се слагало приготвеното предварително сурово месо и ямата се покривала с нагорещени камъни. После ямата напълно се затваряла и се чакало печеното да се задуши. В България в някои райони все още съществува подобен начин на приготвянето на печено агнешко или ярешко. На територията на Иран са известни и други подобни на Зави-Чеми.Шанидар археологически обекти. Ще спомена само Карим-Шахир в долината Чемчемал пак в Северен Ирак.
Изследователите придават голямо значение на откритието на доказателства за одомашняването на овцата. По-голямо, отколкото това на кучето. Защото ако кучето може да служи преди всичко за пазач и за лов на ловците още от палеолита, то домашното отглеждане на овцата може вече да се свърже и с развитието на земеделието. Щом се събират запаси от храна за овцете, защо да не се отгледат и растения с цел да се добива храна за самия човек.
Първите «домашни» растения били все още дивите форми на ячемика и пшеницата, които и до днес виреят в планинските долини на Предна Азия. Див ечемик е открит в Мала Азия, Закавказието, Северен Иран, Сирия и Палестина. Дива пшеница е известна в Палестина, Сирия и Западен Иран. Тя има малки, твърди зърна. Тази пшеница е доста плодородна. Археологът и палеоботаникът Харлан направил опит, който дал поразителни резултати. Той с голи ръце за един час успял да събере от 144 до 2250 гр. Дива пшеница, а с помоща на кремъчен сърп резултатът бил с 2 450 г. повече. Зърната лесно се отделят от класовете, но по-трудно се освобождават от обвиката (ципата). И тогава те са били продукт за прехрана, който издържа много месеци.
През тази преходна фаза от мезолита към докерамичния неолит обитателите на пещерите и на откритите поселения са отправяли към пространствата обраснали с диви зърнени храни – ечемик и пшеница и се връщали с пълни кошници и чували от кожи. Сигурно за най-плододайните площи понякога са се развихряли борби. Поселенията били разполажени в близост до водоизточници или реки ипроявявали тенденцията да бъдат близо до диворастящите зърнени храни. И в края на краищате те установили, че сами могат да приближат плодородното поле като засеят и отгледат растението колкото се може по близо до поселението си. Предполага се, че е имало стотици напразни опити, но на тях съответствали и стотици сполучливи. Хората постепено се научили да почистват земните участъци от камъни и да разбират значението на влагата за плодородието. Ставало все по лесно да се поддържа съществуването и земеделското производсво все повече се усъвршенствало.
Но това още в началото на земеделската фаза създало и усложнение. Посевите станали ценност не само за тези, които започнали да ги отглеждат. Те привличали дивите животни и обитателите от съседните поселения. Затова се наложило те да бъдат охранявани. Така се поставило началото на съсловието на стражарите, което по-късно ще създаде военната прослойка на по-развитите общество. Когато част от обитателите на едно селище ставали пазачи, те не можели вече да ходят на лов. Те обаче също като другите имали нужда от прехрана и охранителната дейност трябвало да бъде «субсидирана» от производителната. Но прехраната на охранителите създавала и други проблеми. Тогава нямало хладилници и ловците не можели да им оставят месо от убити животни в изобилие. Наложило се някои млади животни да бъдат улавяни и започнало тяхното домашно отглеждане. Така пазачите, които сигурно са изпълнявали вече и ролята на пастири, пазачи на опитомените животни започнали да чувстват все по малко недостиг и от месна храна.
Приема се, че опитомяването на животните е настъпило още преди 10 и 9 хиляди години пр. Хр. В северен Ирак се специализирали да отглеждат овце, в Анатолия и Сирия – кози, в Палестина и Иран – газели и антилопи. Газелите и антилопите обаче били много по-чувствителни към промяната на външните условия, отколкото козите и овцете. Изглежда че поради трудното отглеждане в по-късните доисторически периоди те не придобили стопанското значение, на което се радват овцете и козите.
Развитието на земеделието и скотовъдството дало тласък на по-нататъшното усъвршенстване на уседналия поселищен живот. Времените ловни лагери вече оставали в тъмното палеолитно минало.
Големите промени, станали при прехода към неолита още през втората половина започнаха да се третират като един вид «неолитна революция». Това словосъчетание обаче не звучеше хармонично в ушите на тогавашните маркс-ленинци. Бъргаските археолози обаче Атанас Пейков и сегашният директор на Археологическия институт ст. Н. С. І степен д.и.н. Васил Николов в отпечатаните си статии с списание «Археология» си позволиха да го употребят в кавички. Все пак чест прави на тези български учени, че още през 70-те години на ХХ век, въпреки зоркия контрол, се осмелиха да изразят личното си отношение към един от най-важните проблеми в нашата праистория. Сега вече ние можем спокойно да употребяваме термина «неолитна революция» без да го слагаме в каички.
Неолитната ревалюця произтича от големите, революционни промени, настъпили в икономика с укрепването и развитието на земеделието и скотовъдството. Постепено те стават основни начини за произвадство на храна, това е друг modus vivendi” за праисторическия човек. За него ловът и риболовът минават на втори план. Естествено този процес най-напред настъпва в Малоазийските области, в Палестина и Египет. Това е т. н. “плодороден полумесец”, който се възприема като древна люлка на човечеството. Към тези области обаче твърде скоро се приобщава и Балканският полуостров и Междуречието между реките Волга и Урал на територията на Русия.

Мезолитът

Холоценът т.ест съвременният геологически период настъпил след разтопяването на ледниците. Линията на глетчерите се оттеглила на север до днешното Балтийско море и постепенно отстъпвала все по на север и на север.Климатът в Евразия станал топъл и влажен. Това съвпада със среднокаменната епоха в развитието на човешката култура. Тя се нарича така защото заема междинния хронологически интервал между старокамената и новокамената епоха. Среднокамената епоха в праисторията се нарича мезолит като този термин е произведен от “месос” – “среден” и “литос” – “камък” . Не всички праисторици обаче използват този термин. За повечето мезолитът е прости една последна фаза от палеолита, преходна към неолита.. Някои употребяват термина “епипалеолит” т. ест “следпалеолит”.

Най известни мезолитни култури са азилската култура, получила името си от Мас д’Азил [Mas d’Azile (Le) –Mas d’Aziliens - пещера] във Франция и тарденоазката от Фер-ан-Таденоа [Fère-en-Tardenois], пак във Франция, близо до Париж.

По един естествен път ранномезолитните култури продължили традициите на мадленската фаза от старожелязната епоха. Във късномезолитните вече има тенденции, водещи към култерата на неолита – новокаменната епоха. Именно затова някои изследователи не приемат термина мезолит и причисляват ранномезолитните находки към късния палеолит, акъсномезолитните към протонеолита.

Мезолитът в Европа се датира между ІХ – VІ хилядолетие пр. Хр., а в Близкия Изток и в днешните Български земи между Х – VІІ хилядолетие пр. Хр.

Оръдията на труда през тази епоха продължили да се изработват от камък, дърво и кост. Най-характерни за този период са т. нар. “микролити”, които за пръв път се срещат в края на Старокамената епоха. Техниката на изработването им е важно откритие. Микролитите са от кремък с малки размери. Имат форма на трапец, трапезоид или сегмент. Изработени са от тънки кремъчни пластинки и понякога имат страничен ретуш. Размерите им са от 1 до 2 см. Те били използвани за направата на съставни оръдия и като върхове на стрели. Именно това е едно от доказателствата за откриването на лъка и стрелата. Покрай микролитите в някои области се срещат и груби оръдия – макролити, върхове от кост, брадви, оръдия, подобни на мотики от рог и т. н.

През мезолита запасите от храна стават постоянни, а не случайни и това говори за уседнал, а не номадски начин на живот. Поселенията на мезолитните ловци и риболовци обаче били сезонни и разположени край бреговете на морета, езера, реки и върху пясъчни дюни.. Пещери и каменни навеси продължили да бъдат обитавани. На открито мезолитните жилища били леки постройки. Хората продължили да се обличат с кожи.

Мезолитният човек започнал да ловува малки и средни животни, развил риболовът, ловът на птици, събирането на миди, охлюви, плодове и др. Условията за живот на малките ловно-рибарски групи били трудни. Те били принудени да използват всичко, което им предлагала природата.

Лъкът и стрелата с малко каменно острие придобиват значение на най-важни оръдия и оръжия. Харпуните с един или два зъбци и рибарските мрежи осигурявали добър риболов сред препълните с риби реки езера и морски крайбрежия. Вече има сигурни доказателство, че по тихоокеанското крайбрежие на Южна Америка.

Един френскоперуански интердисциплинарен екип от няколко години насам проучва именно мезолитно находище на брега на Пацифика близо до Квебада де лос Бурос в Перу (Quebrada de los Burros) в Перу. Ръководители на този екип, направил сензациозни открития са французойките Даниел Лавале (Danièle Lavallé и М-м Мишел Жюлиен (Michèle Julien).

Този международен екит си е поставил задачата да разреши генералния въпрос за заселването на Американския континент. Досега господстваха хипотезите, че Америка е заселена през Беринговия проток. Но от п-ов Аляска до Перу има 188 000 км. И изследователите на мезолита в Южна Америка откриват красноречиви доказателства, че откритите от тях праамериканци са познавали мореплаването и вече градят хипотезата, че днешния бряг на Перу е заселен от човешки групи пресякли разтоянието от южна Мала Азия до Перу пресичайки Тихия Океан. Прецизното датиране чрез използване на комбинирани методи датира началото на перуанското поселение 11 000 години преди нас.

Праисторическото селище Квебрада де лос Бурос е разположено на северния ръб на пустинята Атакама, който е най-стръмен в света. Поселението се намира в окръг Такна на 50 км от границата с Чили. Погледнато на картата поселението попада на около 15 градуса южна ширина т. ест в зоната на тропиците. То е разположено на височина между 150 и 200 м. и на около 2 – 3 км от сегашния бряг на Пацифика. Разположено е в малка скалиста долина. Разкапките показват, че става дула за една стоянка на рибари, събирачи на миди и ловци на морски млекопитаещи. Поселението е било обитавано от 10-тото до 1-то хилядолетие пр. Хр Датата 11 000 г е отбелязана с английското съкращение BP – преди настоящето.

През този период, според палеоклиматичните изследвания климата на това място е бил относително спокоен и влажен. През зимата имало много гъсти мъгли, които били характерни за около 5 500 години от периода. Тогава дъното на долината е било заето от малки езерце или от блата. Изглежда обитателите са били привлечени от животинския и растителния ресурс. Палеоклиматиците свързват тези климатични особености с въздействието на тихоокеанското течение Ел Ниньо, което според тях зависи от пасатните ветрове и е било а активно още преди 5 000 ВР – преди настоящето.

Френско-перуанският археологически екип е открил 7 жилищни нива, заемащи дебелина повече от 2 м. В културните пластове са открити огнища, подпори от дървени колове и наредени каменни блокове. Откритите са замазки и във всички открити фрагменти има фина слама.

Основен източник на храна за обитателите на това селище е бил Океанът. Най-много се ловяла и консумирала риба. Впечатляващо е и откритото количество от черупки от миди, но те отстъпват на рибите. Съвсем малко е количеството на сухоземна фауна, което означава, че мезолитните перуанци са практикували и сухоземен лов.

Сечивата в селището са били от камък като преобладава кремъкът и различните кварците. Има изключително много върхове на стрели, но преобладават съставните харпуни за морски риболов. Открити са също така харпуни от кости на морски бозайници, фрагменти на въдици от раковини или от кост. Този материал красноречиво говори за ориентация към риболова. Естествената среда е давала възможност на обитателите да се снабдяват с дръжки за харпуните и пръчки за въдиците. Те можели да си правят и плетени кошници, тъй като още не познавали керамиката. Видовете хващани риби внушават идеята, че за да баде осъществен риболовът е трябвало да се използват плавателни съдове. От етноисторически изследвания е ясно, че дори през тази далечна епоха са правени леке плавателни съдове от снопи от тръстика и от надути кожи морски лъвове. Къщите са били от от нетрайни материали и археолозите не са открили никакво доказателства за сезонно обитаване на селището. Те смятат, че изобилната храна предлагана от богатата фауна на Океана е давала възможност на праперуанците да живеят но това място без прекъсване.

Разнообразието от видове риби, които били хващани и самата техника на улавянето им е свидетелство за перфектна адаптация към морската среда. Още много други изследвания, осъществени по Тихоокеанското крайбрежие през последните години са донесли неопровержими доказателства за заселването на тази зона от човека преди около 11 000 години. Тези огкрития донякъде противостоят на хипотезата за населяване на Американския континент през Беринговия проток и впоследствие разселения по целото пространство на двете Америки. Вече се формулира идеята, че и от южна Азия през просторите на Пацифика в днешна Южна Америка са дошли нейните първи обитатели.

Едни комплексни сравнения на резултатите от поселението Квебрада де лос Бурос в Перу и откритията в Северна Америка, находките от щата Ню Мексико в САЩ и на други места със сигурност ще дадат отговор на този изключително важен въпрос за ранната история на Човечеството

Но да продължим с мезолитните нахотки от България. И тук най-важни оръжия са били лъкът и стрелата с каменно острие. И тук се употребявали харпуни с един или два реда зъбци, а също така и рибарски мрежи. От това време трябва даса останали лодки еднодръвки и дървени гребла. Вследствие на увеличените на възможностите за щастлив лов и риболов човек започнал да се снабдява все по-обилно и да дзадоволява своите нужди от храна.

Използването за храна на плодове, корени и треви постепено създават мотиви за начало на развитието на зимеделието. През мезолитната епоха датират и първите опити за опитомяване на животни. В Европа най-напред било опитомено кучето като верен спътник на ловеце. Последвали овцата, свинята и останалите домашни животни.

Проучванията на мезолита в днешните Български земи са в самото си начало. Мезолитни находки са открити на повърхността на подвижните пясъци в местността Побитите камъни, в района на селата Белослав, Страшимирово, Слънчево, Баново и при град Девня в квартал Повеляново, Варненско. За тези находки липсват стратиграфски данни. Затова не може да се определи относителната им хронология и те се датират от праисториците само типологически.

В местността Побитите камъни са открити голям брой нуклеуси (ядра), стъргалки, каминни ножове и други остриета от мезолитния период. Те се датират най-общо между VІІІ и VІ хилядолетие пр. Хр.

Откриването на мезолит в България е изключително важен факт, защото чрез тези находки се запълва един хиатус, една хронологическа празнина, който преди това откъсваше палеолита от последвалите неолитни култури.

През мезолита поради климатичните промени пещерите силно се навлажнили. И от днешните Български земи изчезнали пещерната мечка, пещерната хиена, дивият кон и други по-едри животни.Човекът бил принуден да тръгне по дирите на по-дребен дивеч. Възникнали малки ловни групи и остатъци именно от тях са открити по повърхността на подвижните пясъци при Побитите камъни и изброените Варненски села Белослав, Страшимирови, Слънчево, Баново и към тях ще добавя и Марково. В литературата се споменават и мезолитни находки, открити по каменистото плата “Кайряците” при село Новаково малко по на североизток от Белославското (Гебедженското) езеро.

Мезолитните находки са с финна изработка и будят голям научен интерес. От районо на Побитете камъни нямаме запазени животински кости, нито пък оръдия от животинска кост. Това се обяснява с разрушителното въздействие на атмосферните влияния. Досега има събрани в колекциите на музеите 20 кварцитни чукалки. Това са естествено заоблени каменни късове, използвани за отцепване на пластинки от кремачните конкреции или от откъснати от тях по-големи фрагменти. На места страничните плоскости на тези чукалки са силно изхабени от продължително употребе.

Нуклеусите са главна съставна част от кремъчния инвентар. Отломените пластинки имат незначително размери (от 3 до 5 см и много рядко 6 см) дължина. Различават се конични, призматични и клиновидни нуклеуси. Върху някои има запазена силикатна или варовикова кора от обвивката на кремъчната конкреция.

Стъргалките са направени от по-удебелени кремъчни късове или неголеми пластинки, ретуширани откъм едната лицева страна. Коремната страна е равна По форма те се систематизират в типовете – единични, двойни и кръгли стъргалки. Най-голям процент сред находките заемат единичните стъргалки. Те имат дъговидно изпъкнало острие от едната къса страна на пластинката. При някои единични стъргалки се вижда и страничен ретуш по надлъжните ръбове. Максималната им дължина достига до 5 см при ширина на острието средно 2 см.

Сравнително по-малкосрещани са двойните стъргалки, направени от същите удължени пластинки с триъгълно или трапецовидно напречно сечение.

Една незначителна част от стъргалките имат кръгла форма и размери до 1.5 до 2.5 см. Има и такива, които едва достигат 1.5 см.

По разнообразни са ножовете и ножовидните остриета. Това са и най-често срещаните кремъчни оръдия, направени от по-дълги пластинки кремък.. Ретуширани са единият или двата надлъжни ръба и особено при върха. Някои пластинки и без ретуш са използвани за рязане. И това се вижда от драските върху страничните плоскости. Те имат триъгълно или трапецовидно напречно сечение на пластинката. Дължината им варира от 2 до 5 и по-рядко до 6 см.

Намират се и удължени, по-тесни кремъчни пластинки със странични вдлъбнатинки, използвани за рязане или заглаждане на дървени или костени предмети. От това дървено и костно производство естествено не е запазено нищо.

Измежду ножовете ма голям брой кремъчни остриета с притъпен гръб, наричани още тип “гравет” в къснопалеолитните пещерни и открити находища. Те са от сравнително по-тесни и правилно удължени пластинки и това дало повод първоначално да ги отнесат към ориняшката група каменни сечива, а по късно те са отнесени към мадленската епоха.

Най-интересни и най-типични за мезолитната култура у нас и южноевропейските области са микролитите. Това са и най-малките кремъчни сечива, които имат правилна форма на трапец, трапезоид или сегмент от тънки пластинки. Те са ретуширани по двата бедрени ръба или по цялата обиколка. Коремната им страна е равна. Достигат средно до 1 и съвсем рядко до 2 см.

Подобни форми, най-стараттелно изработени вследствие на високата за времето си техника, могат да служат като основа за датиране на мезолитната култура..

Характерни за късния период на мезолита са и върховете на стрели, пръснати на разни места из целия район на Побитите камъни. Те датират от времето между 10 000 и 7 000 години пр. Хр. е с доказан живот от територията на днешна България само в района на Побитите камъни до Варна. Сред пясъците на няколко от групите – Централна, Баново, Слънчево се откриват микролити и много отцепи от кремъчни сечива. Ара Маргос, учител и археолог, в продължение на повече от 20 години извършва събирателска работа в този район. Така той става притежател на най-голямата колекция от микролити и отцепи от мезолитната епоха в Югоизточна Европа– над 12 500 предмета сред които и няколко десетки напълно запазени сечива. Микролитите са свидетелство за опознаването от човека на съставните сечива – от няколко малки пластини, на върховете за стрели. Откриването на лъка има голямо значение за човека тогава – той вече може да ловува птици и малки животни и да ги убива от сравнително по-голямо разстояние отколкото с копие или държано с ръка оръжие. Все още човекът е номад и не е имал постоянни жилища. Той се е премествал след животните или след като в района на обитаване намалявало богатството на растителна храна – плодове и корени.

Косвено откриването на лъкът и стрелата говори, че ловът на малки животни вече е бил един от главните източници за препитание през мезолита. Повечето от върховете имат незначителни размери – достигат 2 -3 см. Изработени са от сравнително по-тънки пластинки или от правилно отломени късове, които са най-старателно ретуширани от двете лицеви плоскости. По ситен ретуш е нанесен по надлъжните им ръбове. Основата е вдлъбната дъговидно. Един кремъчен връх е с нарязана във вид на триъгълник основа. Той има два странични израстъка, пригодени за втикване на дървена дръжка.

Очевидно споменатите мезолитни находища представляват временни поселения на малки ловни групи и събиратели на плодове. Те са използвали скалните навеси за подслон. Такива има в близко съседство до побитите камъни.

Събраните основни форми кремъчни оръдия са направени от сив и по-рядко с восъчен цвят кремък, който от продължително изветряване придобива бяла патина.

Що се касае до абсолютната хронология на мезолитните находки, при липса на стратиграфски данни засега е трудно тя да се установи с положителност. Затова праисториците датират описания кремъчен материал най-общо към епохата на мезолита – времето, когато вюрмските ледници напълно отстъпват и възникват по-благоприятни условия за по-интензивен живот край Белославското езеро. След бореалния период с настъпването на атлантическото време,което се свързва и с епохата на неолита, мезолитните ловни групи се приближават към по-ниските тераси на реките или в близко съседство на извори. Засега е трудно да се установи дали има връзка между българския мезолит и неолит.

Откритите досега в Българските земи мезолитни находки произхождат от времени лагери, както казах, а не от поселения. Все още не са открити такъв вид мезолитни обиталища. Нашите находки се отнасят главно към късната фаза (тарденоазка) на мезолитната култура. Такива каменни оръдия и главно геометрични микролити са открити и в останалите балкански страни.